Мизерия
Запитвали ли сте се някога дали животът ви може да се промени до такава степен, че след определен период от време, да си задавате въпроса: „Аз чий живот живея?!”
Когато в сивото ми ежедневие настъпи някаква промяна, макар и незначителна, аз я усещам. Аз я изживявам по уникален начин. Аз и придавам такава важност, че тя, „промяната”, винаги е на първо място. Всички тези промени си имат собствени имена, носят даже и души, представете си даже и сърце зад гърдите си. Т. нар. „Промени” са живи същества от човешки тип и все от мъжки пол.
Нима има нещо по-хубаво от това мъж да ти каже – ОБИЧАМ ТЕ?! Нима има нещо по-хубаво от това мъжът, когото обичаш да ти го шепне в ухото, докато сте се вплели един в друг?! Нима има нещо по-хубаво от това, мъжът, който е в сърцето ти да изкрещи тези слова пред пълна зала в киното?! Няма. Поне за мен няма по-невероятен момент от този, в който две сърца са станали едно цяло. Когато тази любов се показва, изказва и доказва ежедневно, аз съм най-щастливия човек на земята. Аз летя… Имам дори крила, мога да отида навсякъде където си пожелая. Трудностите, които ми се изпречват не са непреудолими, напротив. Всяка следваща цел става по лесна и достижима. Защо ли? Носейки се на крилата на любовта имаш уникалната възможност да гледаш света от високо. Сигурно всеки от нас е имал възможността да се „повози” и да погледа отгоре. Цената е не много висока – доверяваш се на някого, оставяш се в неговите ръце, поверяваш му сърцето си и готово. Не е сложно. Сложността идва с приземяването. Идеята за самосъхранение се крие във височината, колкото си по на високо толкова по-болезнено ще е приземяването. Е, жалко, че за моите години на съществуване, не успях да овладея напълно тази тактика. Винаги летя на високо, искам още и още нагоре. Уловката е в това, че спирачката ми не функционира качествено и ме подвежда понякога… Последващият удар е ужасно болезнен…Заложил си сърце…Сърце, което за пореден път претърпява провал, след поредната „промяна”. Сърце, което побира розовото, побира сивото, побира любовта, побира и омразата. Сърце, което след поредния удар се разбива на малки частици, след което подобно на пъзел, до всяка една частичка се поставя друга, до нея следваща…Цялостта му никога не се постига, след всеки неуспех, остават все по малко частички, които да запълнят празнотата оставена след „промяната”. Някои казват, че времето запълва дупчиците, други казват, че следващата промяна, а аз твърдя, че тези празноти са за винаги. Спомените помагат на празнотите да бъдат,такива каквито са, а кой помага на сърцето да си постигне първоначалната форма?! Да забравя празнотата, да забравя обидата, да забравя болката и нараненото си сърце…Целта е поставена, остава само да извървя пътя до там. Закрепена здраво за земята, заобиколена с хора, които обичам, на които държа, ми остава само да се надявам, че следващата промяна, няма да наруши целостта на сърцето ми, а напротив – ще я подобри.
След всяко приземяване аз съм нов човек, с преобърнат начин на живот. С летенето с главата надолу, се обърква и всичко градено до този момент. Винаги се питам защо трябва да започвам от начало? Защо трябва да заличавам лошите моменти? Защо трябва да изживея всичко това отново и отново? Нима заслужавам това?!
Един коментар
|
Много хубаво казано ! |
|